Иван Димов
Иван Димов


Проф. Иван Димов (р. 1943)

Роден е през 1943 г. в с. Маломир, обл. Ямбол.

През 1970 г. завършва Илюстрация в Национална художествена академия.

Работи в областта на живописта, графиката и илюстрацията. Умело жонглира с цвят и форма, които пренасят зрителя в жизнерадостен приказен свят. Отделните елементи и мотиви в картините му напомнят за старите български тъкани и шевици, само че като алтернативно възприятие на фолклора.  Иван Димов не обича автопортретите. Рисувал е себе си само два пъти. Затова пък от средата на 80-те има “Двоен автопортрет” - маслено платно (160х140).
Урежда самостоятелни изложби в Париж (1975, 1989), Швейцария (1981, 1984, 1989), Виена (1983), Берлин (1987), Варшава (1987), Москва (1990), Люксембург (1996), Хага (2007), както и в София (1984, 1992, 1999, 2002, 2003, 2006), Бургас (1998, 1999), Ямбол (2005).
От 1971 г. редовно участва в общи художествени изложби и в съюзния живот на СБХ.
Художникът участва в международните биеналета на графиката в Краков, Баден - Баден, Милюз, Любляна, Сао Паулу, Берлин, както и в представителни изложби на съвременно българско изкуство в САЩ, Холандия, Мексико, Япония, Германия и др.
Художникът е носител на български и международни награди: Национална награда за живопис "Захари Зограф”, Международна награда за графика "Интерграфика", Берлин (1984), Награда на СБХ за живопис на името на Владимир Димитров-Майстора, Награда за живопис "Златю Бояджиев" и др.
Йордан Радичков беше казал преди време за Иван Димов, че би могъл да бъде художник на прашинките. Съгласявам се с това твърдение, защото той умее да се вглежда в плуващите в пространството прашинки и като ги бележи с четката си, им придава допълнителен живот, блясък и значимост.
Проф. д-р Алфред Замер , ректор на Академията за изобразителни изкуства, Виена:
„Картините на Иван Димов са направени от памет и тъга. Паметта и тъгата са нетрайни материи, с размити очертания, лесно се изпаряват и често преливат една в друга. Смесената техника на паметта, това така хубаво се вижда в тези картини, събира като в момчешки джоб неща, които никъде другаде не биха се срещнали...”